Стоим седнали на работния стол пред компютъра и все нещо ни човърка отвътре. Дразним му се, опитваме да го игнорираме, но то не ни оставя на мира. Ядосваме се още повече и накрая го оставяме да ни каже кой е. Представя ни се като желание, като приключенски порив към свободата, екстремното и непознатото. Към мястото, на което ще се почувстваме живи, ще усетим вятъра да гали тялото ни, да ни вдъхва смелост, да ни прави безстрашни.
Да, сетихме се кой ни безпокои. Познаваме го добре и го обичаме безрезервно, независимо колко лудории ни кара да правим. Не му се сърдим, че ни зарибява, побърква, а след това си отива без да се изпрати. Понякога отсъства цяла вечност, оставяйки ни в скука, самота и нормалност. Появи ли се, обаче, забравяме, че ни е изоставил така невъзпитано. Все пак такава му е природата - да бъде груб, импулсивен, шантав и разхвърляно прекрасен. Казваме му само "липсваше ни", хващаме го за ръка и хукваме натам, накъдето иска да ни поведе.
Отправяме се нагоре - към небето. За да летим. Мислите в главата ни са много, емоциите - още повече, но не казваме нищо. Това е най-хубавото състояние на света - когато сърцето ти говори, думите винаги са излишни. Искате ли да го изпитате и вие? Ние искаме. Бъдете свободни като птици точно в този момент.
Сега знаем, че ще си отиде, но сме добре. Изпращаме го с поглед и сме му благодарни, че ни е подарил още една секунда щастие. Не сме тъжни, не сме егоисти - нека подлуди с емоцията си и други. Благодарим му, че ни показва истинското лице на света - онова, грейналото в усмивка, заекващо от вълнение в желанието си да ни разкаже колко прекрасен дар е животът ни.
