В момента се питам дали ходенето пеша от една точка до друга, особено в градски условия, може наистина да се нарече революция. Въпреки че става въпрос за споменатото по-горе кратко разстояние, считам, че отговорът е утвърдителен, защото този избор ще допринесе за положителна промяна в живота ми. На всичкото отгоре, моето малко въстание ми носи изключително удоволствие. Но нека ви разкажа цялата история...
Сигурно си спомняте как преди време се обяснявах в любов на пешеходството през зимата. Тогава ви споделих, че наистина се забавлявам, когато си причинявам известни физически неудобства в името на тонуса и физическата активност.
Сега се виждам принудена отново да ходя пеша в името на доброто настроение, здравето и... спестяването на излишни разходи.
Получи се така, че се преместих да живея сравнително далече от работното си място. Всичко беше под контрол, докато разполагах с директен транспорт, с който стигах до офиса в рамките на един астрономически час – включително с чакането на спирката. Е, да, но седмица, след като вече умирах от скука да се тътрузя в продължение на 40 минути с най-бавния тролей на вселената, стана така, че добрата фея съкрати маршрута му. И то тъкмо, когато си бях извадила чисто нова карта за градския транспорт!
Вследствие на тази случка включих в действие план Б – да ползвам две превозни средства с вариации в часа на пристигане. Това не беше най-изгодната оферта, която можех да получа от транспорта и регулиращите го институции, но все пак се адаптирах към така дадения ми шанс за преодоляване на разстоянията.
След две седмици прехвърляне по превозните средства, безкрайна досада от дългото пътуване и усещане за икономическа несъстоятелност вследствие на дадените пари за карта за едното транспортно средство и билети – за другото (карта за две линии може да бъде издадена неофициално, но на по-неизгодна цена) реших, че ще пропътувам част от разстоянието с транспорт, а останалата – пеша. Ето така, непринудено и просто, си измислих и план В!
В съгласие с него, тази сутрин излязох близо час по-рано, за да си дам аванс в случай на непредвидени ситуации по пътя. Но тъй като такива, с изключение на изтощената батерия на mp3 – плейъра ми, нямаше, аз си извървях леко и приятно разстоянието.
На финалната отсечка вече подтичвах и дори хвърлих победоносно-палав поглед към бюрото за издаване на карти, което отсега нататък ще изстисква финансовия ми потенциал само наполовина. Защото пешеходството ще продължи и през следващите сезони.
Това ще бъде една от малките ми сутрешни задачки-закачки отсега нататък. Всичко на всичко – 40 минути от Руски паметник до вратата на офиса. На всичкото отгоре, в момента времето е повече от подходящо за нещо подобно.
Пишейки в момента отново си давам сметка, че съм щастлива както от направения избор, така и от ефекта на сутрешната си разходка. Цялата история не е нещо особено, но за мен е извор на особена гордост, тъй осъзнавам, че вървя по своя път, с мои усилия, без да се съобразявам с правила, които не са в моя изгода.
Пожелавам на всеки от вас да продължава да прави това, което го кара да се чувства бодър, достоен и щастлив. И нека не забравяме, че винаги имаме избор :)
