Ура, днес получихме още една прекрасна лична история за любовта между човека и велосипеда. След като ние се обяснихме съвсем откровено преди два дни, после Ралица бе така добра даже да ни прати и снимки на нея и Холи. Сега на ред е Мими, която освен всичко друго е и страхотен пътешественик и списва сайта Peika.bg. Та, ето нейната история...
Преди да се кача за първи път на колело в града (преди един месец), бях убедена, че в мига, в който се появявя на две гуми на улицата, моментално ще бъда смачкана, прегазена и блъсната едновременно от всички страни от блеещи шофьори и веломразци-тираджии. Преди това повече от 10 години не бях карала колело, а още преди това - бях карала като дете през ваканциите на село при баба и дядо. Нищо общо, както можете да предположите.
Но още в първия ден на колело в София се самоопровергах. И като ме налегнаха едни оптимистични мисли - та чак досега.
Оптимистична мисъл 1: На мен алеи не ми трябват
Убедих се, че шофьорите се страхуват от колоездачите повече, отколкото колоездачите от шофьорите. Естествено, че никой не иска да те блъсне, още повече, че не само ще му тежиш на съвестта, ами и ще те лежи. Промени се и начинът ми на шофиране - вече заобикалям колоездачите още по-отдалеч. Както когато станах шофьор, спрях да се шляя по средата на улицата като пешеходец. С две думи - предлагам радикална реформа - всички лица, навършили 18 години, да бъдат принудени една седмица нон-стоп да шофират, после една седмица нон-стоп да карат колело и накрая една седмица нон-стоп да ходят пеша. За да знае всеки какво му е на другия. И тогава ще станем утопично толерантно общество.
Слагаме снимки на симпатични момичета, не само защото досега получаваме статии от дами, но и защото много държим на посланието, че колоезденето е секси и далеч не е само за мъже.
Оптимистична мисъл 2: По-добро от кафе!
Разстоянието от вкъщи до офиса е твърде кратко, за да пътувам с кола, и твърде дълго, за да ходя пеша. А за сутрешния миш-маш от хора, миризми, настъпвания и контрольори в градския транспорт няма какво да ви разправям. Осъзнах, че ранното каране на колело ме разбужда по-добре от кафе и ме зарежда за целия ден. Бонус: не се чувствам като минала през цитрус-преса.
Оптимистична мисъл 3: От ухо до ухо
А обърнали ли сте внимание, че повечето колоездачи са ако не усмихнати, то поне изглеждат доволни? Сърдит чичо на колело рядко бива. Даже и сърдит циганин на колело рядко бива. Абе, ей така като лудите си карам с усмивка от ухо до ухо. И като видя от онези невъобразимо досадни пешеходци, които си разхождат децата и кучетата по средата на велоалеите (те алеите и без това са малко и тесни), и една читава псувня не ми идва наум! Само им казвам "Дзън-дзън!" да се разкарат вляво или вдясно - защото не съм си купила звънец още. И ми става смешно, а в повечето случаи - и на нарушителите им става смешно. Само на кучетата не им е смешно. Те категорично не харесват велосипедисти.
Та така. Ако чуете зад гърба си "Дзън-дзън!" - аз съм :)
Ние се посмяхме от сърце с нейната история. Ще се радваме да чуем и вашата. Може да ни я споделите в текст и снимки (или без), на info@sportuvai.bg, а също така и във Фейсбук страницата ни тук :) Очакваме ви!
